Обичах ли те, обичам те все така...Но нямам нужда от тази обич.Разчитам на своята светлина и своята вяра да продължа да обичам от хиляди километри, пък макар и малко да ни делят.Не мога да ти опиша мъглата, в която ме създаде, защото ти никога не би могъл да я преживееш.Танцувам със самотата и се усмихвам на дъжда.Толкова свикнах с тях, че не искам да изляза от този облак.Облака на състраданието.
А трябва, трябва да изляза.Губя се, губя битката със себе си..Кажи ми, как да я спечеля? Възможно ли е все още или бродя в свят на безкрайно отрицание? За първи път в живота изпитвам страх..Най-страшният страх, който изживяваме...Празнотата.Не самота, а празнота.Самотата се лекува, а празнотата няма своевременно лечение.Тя е просто там и запълва всичко навсякъде.Тя съществува и търси нови територии за завладяване, тя идва непредвидено и не се знае кога и дали ще си отиде.Тя е тук за нас, около нас и в нас.Тя е изходът от всичко, но и решението на нищо.Тя е отрицанието и приемането, тя е болката и унинието, тя е бездиханна.
Страхът от празнотата е напълно истински в момента, в който го осъзнаем.Запълваме своето време с какви ли не причудливи идеи, коя от коя по-странна, сякаш за да избягаме от нея...Но знаеш ли, приятелю, от себе си бягство няма.И стигам до поредния мъглив кръстопът, този на приемането.Не ще се боря с нея.Тя е олицетворение на моята временно празна душа, тя е истинността на моите битки и сълзите, които никога не пролях.Тя е Аз и Аз смело я избирам, знаейки че ще ме преведе през ада.Само че, бидейки с нея, вече не изпитвам страхът от началото, защото тя напълно ме е завладяла, а какво по-страшно от това? Но нека, нека ме владее, нека създава и руши, защото някой ден ще й омръзне и ще си отиде.И в този хубав, слънчев ден, ще се събера и ще се усмихна на красивата дъга.
