Чувствам те в полъха на вятъра, в движението на тревите, в аромата на цветята, във вълните на морето...
Странно е обаче, като че ли... Чувство по отминалите дни, по невинните години, по усмихнатите и чисти страни.Някак не си избягал от това време, а отиваш все по-далеч.
С всяка последваща обиколка на земното кълбо, борбата става по-ожесточена и ти липсва времето на безгрижие.Там, където душата е била истинска и неопетнена, там където е било времето за мечти, смях и развитие.Там, където не си бил все още ограбен душевно и емоционално изтерзан до неузнаваемост.Там, където слънцето те е целувало с лъчите си, а луната те е държала в прегръдките си.Там, където любовта ти към света, който те заобикаля, те е изгаряла отвърте, носейки ти трепет и вяра.
И сега, толкова лета и зими по-късно, ти започваш да се връщаш към това съкровено кътче на душата.Затворил вратата на борбата, си се преоткрил в твоето слънчево поле, осеяно със слънчогледи.Не им обръщай гръб, светлината ти е нужна за да живеят....
