Коя е тази сила, която ни движи, дори когато вече сме на прага на отчаянието? Силата, която ни крепи, докато светът около нас се разпада...Някои казват че е любов, някои надежда.Но дали всъщност не е съвкупност? Каквото и да се случва в животите ни, докато си отидем от този свят всеки от нас таи някаква частица светлина в себе си, както и всеки от нас изпитва обич към друго живо същество, дори и да не го признава пред себе си.Така сме устроени човеците, че емоциите са все още един от основните ни източници на израз и светоусещане.
Същевременно всички ние се лутаме в объркаността на света, която рефлектира върху чувствата и мислите ни и ни обновява непрекъснато.Обогатява потока на информация и ни предразполага към нагаждане относно непрекъснатите промени.Но точно в този момент се появава разликата между възприятията и реакцията на отделния индивид.Не е въпроса какво ще ти се случи, а как ще реагираш на това, което се случва.Докато се опитваш да обясняваш на човек, който не желае да те разбере нищо няма да се получи.Всеки гледа през своята призма и е много трудно да видиш през чуждата, защото това изисква определено познание и мъдрост, която не идва просто така.Обикновено е резултат на много травми и мъка, както и осмисляне.Което води до прошка спрямо неправдите, извършени срещу нас.Това не ни прави слабаци, а ни освобождава от измисления затвор, който сами си основаваме и захранваме с остарели събития.Животът ни е тук и сега, и ако сме заети да живеем в бъдещето, мислейки за миналото с всякакъв микс от негативни емоции, то ние никога няма да живеем СЕГА.Затова винаги, когато ни се случи нещо такова е важно в даден момент да пуснем на свобода, това което ни е наранило и огорчило.Защото ако остане завинаги в нас, ще очерни сърцата и душите ни.Ще замъгли човечността и емпатията, които всеки се мъчи да съхрани в отчаяна битка със себе си и света.А това е трудно.Трудно е да се бориш със себе си, когато виждаш толкова омраза, свободно движеща се между хората.И е такава по техен избор, тъй като повечето избират да се пуснат по течението и да осмислят съществуванието си, огорчавайки колкото се може повече човеци по пътя си.Това е по-лесно.Много е трудно да се бориш с външни сили, но най-трудно е да се бориш със себе си, което изисква характер, воля и дисциплина.Изисква сила да отстояваш това, в което вярваш, това за което се бориш.Изисква да погледнеш в най-мрачната бездна на душата си смело, знаейки че ще боли.Защото ти знаеш че ще те боли и избягваш това вглеждане колкото се може повече, докато не се събере толкова много болка, че вече няма къде да се скриеш.Тогава ти остава да избереш ще си простиш ли, на себе си и на останалите, или ще се пуснеш по течението.
И все пак ние сме дуални същества, ин и ян.Имаме своята тъмнина, но и своята светлина.Едната не може без другата и обратното.От друга страна, не се ли стараем да укротяваме тъмният си аз, човечността ще умре.И то във всички ни.Но надежда винаги има.Докато обичаш, докато вярваш, докато прощаваш...Надежда винаги има! И смело избирам нея, избирам да простя и да обичам, избирам да вярвам и да се боря.Това е силата, която крепи света ни.Самите ние.
