Поглеждам назад за последен път.
Обръщам се да се полюбувам на тъжните ти очи.
Колко все още неизказано има.
Нека остане така.
Понякога да запълваш пространството с празни приказки е безмислено.
Не искам да ти кажа нищо повече, така или иначе водя разговори в главата си всеки ден.И как да не го правя, след като те обикнах, така както себе си никога не успях.
А, повярвай ми това е много.Значи ще умра за теб.Но кажи ми как да те спася от теб самия? Невъзможно е.
Защо всичко трябва да е толкова сложно, къде се крие щастието, въобще постижима цел ли е?
Времето пресича дъхът ми, ала аз не го усещам, защото понякога забравям че съм все още жива.
Странно нещо е живота, функционираш биологически, но имаш чувството че си умрял още с първото вдишване някога.
Толкова сложна плетеница от усмивки и сълзи, от изгреви и залези, от спомени и моменти, кога лоши, кога добри, и всичко застива в теб завинаги.А ти си просто една прашинка в една огромна вселена, изпълнена с какво ли не причудливи светове.
В този миг ми просветва че няма никакво физиологично значение съществуванието на отделна единица, и че каквито и неща да направи човекът, той ще си отиде, толкова бързо колкото е дошъл.
Важното е да бъде някой, който не иска да причинява умишлено чуждите сълзи и тъжни мигове, а да бъде този, който иска да усмихне някого, дори наум да е.
Ако единственото, което ми остава в безцелното съществуване е да подам ръка някому, така да бъде.
И най-вече да намери сила да си прости, сам на себе си, аз все още не успявам, но се надявам някой ден този товар да бъде снет от плещите ми.
Докато това се случи, ще се боря с всеки адекватен способ да не претоваря още повече товара и да бъда там, където никой не е.
В сърцето и душата.
